Сексапилът, който се очакваше да излъчва похотливо свличащата се презрамка на бледо-жълтия пеньоар (Vanish не уврежда тъканите) на пембяни, зелени, сини и жълти точки, се мъчеше да пробие през маранята до изтощения ми мозък, който пък очевидно беше прекалено зает с редящите се на опашка оплаквания от дванадесетте мазола на краката ми (проклети кокили), от най-големия ми сетивен орган - кожата, която БУКВАЛНО плачеше под жежкото слънце (кой ме разбрал - разбрал, няма да повтарям) и като цяло - от безмилостно дехидратираното ми в резултат от температурните и климатичните сезонни промени в умерените географски ширини тяло, и сигурно затова не успяваше да приеме очарователната комбинация от чаровност и трагичност в пълната й цялост. Благодарение на Генчева се научих да пиша такива полиредови изречения без да си губя мисълта. Бог да й прости. Да оставим нея и да се върнем на другия цветущ образ за деня. Коя съм аз? ...Моля?... Коя съм аз, ми се повтори. Въпросът ме удари по челото като тежък сблъсък с реалността. А коя сте Вие? ...Добре, нека поясня поне околните обстоятелства, за да може да имате по-пълна представа защо ми се налага да си представям лична карта на малка, смешна в големината си в представите си, женица в пожълтял пеньоар със свличаща се дясна презрамка (май има нещо вярно в това, че лявата е по-малка от дясната... Русинова беше права навремето като предложи да си ги мерим) . Значи... Неделя е. Пафката има имен ден. Освен това има и работен ден. Благодарение на Генчева се научих да пиша и излишно кратки изречения. Абе като цяло, мисля, че можем да заключим, че в края на краищата съм се научила да пиша благодариение на нея. Без излишни хвалби и медали. Отиваме в Кършиака (или както се пише... на мен винаги ми звучи като Калиакра и го бъркам с Кичука) да изключим кабела на едно семейство, което се мести от една кооперация в съседната, и да им включим новия. За 2 минути работа. И ни е по път. Чудесно. Пафката отиде до апартамента да включи и там, а аз седя в нещо като мини-заден двор-тире-паркинг на напусканата сграда с важната мисия да пазя раниците и да развличам кученцето от другата страна на керимидите. От нищото пред нищо неподозиращия ми чакащ поглед отдолу-нагоре (седя на замята) се появява вече описаното същество, което отдалеч ме подхвана с надеждата да не се усетя достатъчно бързо какво се случва. Но очевидно мозъкът ми не е изграден на силициева основа, защото реагирах, макар, да си призная, малко объркано в началото, все пак адекватно. Коя съм аз? Как така коя съм аз. Аз съм си аз. А Вие коя сте? А, добре, аз не мога да задавам такива въпроси. Ами щом са такива правилата....да, да, добре. Следващ въпрос. За 20 000. Какво правя тук? Ами не знам какво да Ви кажа. Ами ако отговоря грешно? Ще се прибера само с твърдата сума от 3 000 до момента. Ама нали е благотворителна игра. Ще ползвам жокер "попитай приятел". Прекарваме интернет. Ами, не знам какво да Ви кажа, на нас не ни е особен кеф да идваме тука и да Ви кичим сградата с кабеляци, щото не си е малко зор и ако може да ни плащат без да го правим, би било много хубаво. Говорете с шефовете ако искате и ако успеете да го уговорите, ще Ви черпя една бира, обещавам, знам къде живеете. Ами вижте сега, ние не идваме просто защото ни е харесала вашата кооперация и не знам дали ни е нужно позволение да си вършим работата, понеже хората, които живеят тук, са ни повикали и даже ни плащат да го направим това. Идете с тях да се разправяте. А, ами режете си ги тези кабели колкото си искате. Ние пак ще дойдем да си ги опънем по-нависоко. А, ама и те ли трябва да искат позволение от Вас? Да си пуснат телефон, кабелна или интернет? Олеле! Не дай си боже ако решат да си позволят някое друго своеволие! Ами никой не ни е отключил, тя вратата беше отворена. Добре, огледайте се, моля Ви, и ми кажете кой виждате наоколо, за да питам за разрешение дали мога да вляза на територията на паркинга към вашата скъпа кооперация. Мхм... трябвало да звънна на някой звънец. В неделя следобяд. Аха. Разбирам. Добре, представете си, че съм звъннала, че някой ми е дал позволение и че ме е пуснал. И после идвате Вие и ми скапвате остатъка от деня и превръщате работа за 2 безболезни минути в агонизиращ скандал под ударите на садистичното слънце. Как точно да Ви обясня кой ми е дал позволение? Аааа.... ясно. Значи на Вас трябва да звъннем. Чудесно. Следващата седмица ще Ви звъня всеки път при нужда от позволение. Да. Кой е Вашия звънец? Ооо.... Простете тона ми в тогава. Само едно мога да Ви отговоря в такъв случай: "Аз пък съм момиченце, Домоуправителкоооо!" И ще си седя на земята колкот' ми гъз ще. (е, това не й го казах, разбира се, ама за малко... държеше се по-невъзпитано от малко лигаво обидено и ядосано зло дете, чиито сладолед се е разтопил от слънцето.... заслужаваше го по всички вселенски закони)
Имаше още толкова много безсмислена пумия, която тогава изглеждаше забавна и комична, но в момента ми се струва излишна. Схванахте идеята. А на моята мислена опашка пред бюрото за оплаквания в централния щаб се наредиха и очите ми.
Лека нощ.
